Драконови времена
Както във всяка подобна приказка и в тази ще има намесен дракон. И то не какъв да е дракон, а депресиран дракон.
Този така разочарован от света герой се казваше “Артър”. Артър можеше само да предполага за произхода на това така неподходящо за един дракон име. Най-вероятно майка му е била възхитена от героите на някоя сълзлива дворцова историйка – плод на слугински клюки и заплетени интриги. В крайна сметка Артър смяташе, че това си беше чиста проява на лош вкус от страна на майка му. Но…никой не го питаше за това.
Още докато беше малко бебе-дракон и бе покрит с жалко подобие на люспи, а крилата му бяха толкова немощни, че дори един комар-инвалид можеше да го надлети, полусляпата му баба Агата с не толкова “полу”, а може би с “тотална” липса на разсъдък хвърли невръстния си внук от върха на един водопад с цел да прехвърли огромната си любов към “хигиенизиращата и освежаваща баня след дълъг полет” и на своя “ болнавичък внук”. Е полетът на Артър съвсем естествено не беше толкова дълъг, а “банята” едва не го уби. От тогава Артър се страхуваше от водата не по-малко отколкото от летенето.
Не му се мислеше и за дните прекарани в училището за дракони… Дори в отряда за спешна помощ на крепостните селяни “Лети и гори” не искаха да го приемат, защото бе адски непохватен. Вместо да подпали празничните клади за завръщането на краля на Лавандуланд по погрешка изгори специално скованата шатра с гозби за крал Ловон и придружаващите го знатни гости.
А крал Ловон никак не обичаше неуредици, особено на празен стомах, затова уреди съвсем спретната и организирана екзекуция на отговорниците за
празненството, които след това имаха честта да участват във вечерята.
Ето защо Артър се чувстваше много виновен, угризенията не го оставяха на мира дори в съня му и той започна много, много, мнооооого да се страхува от огън. И така подигравките в училището за дракони, ставаха все по жестоки и чести, а Артър все по-често се затваряше сам в семейната пещера далече и все пак недостатъчно далече от Древен Дракон Град.
Но тези проблеми съвсем не са последните. След 120 години на пребиваване в училището в Лавандуланд, което Артър едвам завърши ( тук със сигурност помогнаха няколкото рушвета на татко Дракон – 3, 4 знатни девици и буренца ейл) се установи, че страда от постлаванду-психо алергия. Изключително мъчителна!
Ето тези и ред други причини доведоха младият, изключително самотен 153 годишен дракон със смешното и съвсем неподходящо име Артър до депресия!
А един дракон с депресия е мноооого опасно нещо, по опасно дори и от крал болен от луда чума и посткърмачно генетично увреждане на онази част от мозъка, която се нарича “добрата част от мозъка на краля” ( която пък между другото е много рядко срещана част от мозъка на който и да е било крал).
Е надявам се, че разбрахте какво е дракон с депресия, ако ли пък не – поискайте аудиенция при най-близкият крал и…
Точно в тези трудни за Артър времена в “растителното” царство – Растения кралица Иглика дъщеря на кралица Жасмина, внучка на кралица Виолетка, пра-внучка на кралица Маргарита, пра-пра-внучка на кралица Теменуга… и т.н. и т.н. реши да счупи вековната традиция и да даде име на дъщеря си нямащо нищо общо с растение. И понеже крал Жито така или иначе нямаше думата (не и в това кралство) дъщеря му получи името Деспина.
Действията на кралица Иглика разсърдиха доста горските духове, самодивите и малките сеизми, които очакваха малката принцеса да се казва Роза, Калия или дори Мимоза !?! и така бяха принудени да намерят решение на доста трудната и почти неизпълнима задача да създадат растение, което да бъде “деспина”.
Ето това събитие бе наречено “Първопричина за раздора в Растения” в “История на раздорите” – една изключително интересна книга.
След много караници неодобрения на различни идеи трите раси така се намразиха, че до ден днешен ако случайно някои представители се срещнат започва такова сипане на обиди, че дори градушка от каменни блокове пред това би изглеждала като лека росица.
Расата на сеизмите бе дошла от недрата на Еглея след разтърсващ сеизмичен трус. С годините еволюцията се погрижи за външния им вид, но характера на сеизмите си оставаше все същия – гаден, развалящ летаргичното спокойствие на Летаргите ( а това си е своебразно постижение) и о, дааа сеизмите имат невероятната способност да бъдат заядливо черногледи дори в най-най-най-добрият слънчев и изпълнен с щастие ден.
И тъй като сеизмите никога не бяха съгласни с предложенията на горските духове и самодивите мислиха, мислиха (в нетрезво състояние ?) и направиха нискостеблена кафеникава тревица с много дълбоки корени, която в най-слънчевия ден така се “начумерваше” и свиваше, че тревата поти изчезваше под земята. Само гадно-вонливата зеленикава пара, която се стелеше над новото растение издаваше местонахождението му.
Както се очакваше сеизмите кръстиха творението си деспина.
Ако си мислите,че самодивите останаха безучастни към това “царско сквернословие” се самозаблуждавате. Те сплетоха на бързо няколко съставки, забъркаха цветна кашица и лепнаха към “тревата” на сеизмите малки синьо-лилави цветчета, които между другото въобще не си отиваха с кафявото от тревните листенца. Може би защото отговарящата за кашицата самодива беше прекалила с вдишването на цветен прашец от едно не дотам безвредно растение.
Горските духове обаче така се разгневиха, че в продължение на 2 месеца всички дървета стачкуваха, като или прибираха клоните си на местата, които се нуждаеха от сянка или така скриваха слънцето над светлите полянки, че това доведе до срив в нервната система на доста от растителните представители. Което пък от друга страна сложи началото на великият съдебен процес “Народът на Растения срещу първопричините за голямото психическо разстройство” описано в сборника “Големи съдебни процеси без присъди”. Така горските духове добавиха по свое усмотрение няколко иглолистни клона в основата на “трево-цветето”, като не се задоволиха с тази така наречена от адвоката на ищците ”гавра”, ами прибавиха тук и там и жълъди, което пък доведе до прословутата “Горска глоба”.
Тази глоба бе наложена заради несъобразителността на духовете да прибавят някой по екзотичен и ядлив плод подобаващ на осанката на младата принцеса”
В края на краищата имаше растение деспина!
Ето така бе осуетен планът на кралица Иглика да прецака вековната традиция.
Както обикновено ставаше в кралството принцесата наследи чертите на деспина. Не обичаше да се къпе, носеше безвкусни одежди, предпочиташе тъмнината и нравът й бе особено начумерен, принос за което явно имаше намесата на сеизмите в деспина. Не бе красива, но пък имаше някакъв чар !?! и силен дух граничещ с инат. Благодарение на самодивите Деспина имаше прелестни очи – сини през лятото и лилави през зимата.
Както казах ужасният нрав на бъдещата кралица докарваше не едно интересно събитие за прислугата, когато ядосан от някоя “недостойна за кралска особа” постъпка баща й крал Жито обвиняваше майка й за нескопосания избор на име, като дори се стигаше до там да се използват епитети от рода на:
“попарена от чорапена вода на трол, мухлясала Иглика” и “препикано от чумава мишка, плесенясало Жито”… Тук цензурата задължава разказвача да премълчи подробностите.
Така принцеса Деспина изтъркули 20 години в Растения.
* * *
Тържеството по случай пълнолетието на Артър беше само след 2 дни, което означаваше – “след 2 дни ще ти изхвърлят куфарите, и теб – ритник в задника” много болезнен при това.
Това на практика означава, че ще се наложи да напусне семейната пещера, и да започне да се справя с драконовия живот- сам. Мисълта,че дори ще излезе на коларския път караше Артър да изпада в паника и да гризе с часове ноктите на краката си. А това е доста нехигиенична процедура. И така в безплодно гризане драконът дочака деня на тържеството.
Изпращането на един дракон е доста шарено събитие, малко по-малко шарено от постъпване във военната академия за дракони бойци, но все пак шарена.
Дойдоха много роднини – слепият прадядо на Артър, сакатият му чичо Белиал – побелял от страх когато в битка си счупил маникюр, за който полагал ежедневни грижи. Присъства и лудата му баба Агата, братовчедите Куц и Глух – еднояйчни близнаци, които в опитите си да си осигурят място в черупката, се бяха самоосакатили. Явно предаваща се по наследство черта в рода на Артър.
След празненството съпътствано от лапането на цели крави и леещ се ейл, настъпи момента, в който Артър трябваше да отлети от дома. Е той не летеше много добре, но роднините му го гледаха с такова умиление и за да не ги разочарова даде най-доброто от себе си – полетя – с никакъв финес и много на ниско. От пристъп на истерия го спасяваше само утешителната мисъл, че поне не го принудиха да постъпи във военната академия – “Дракони бойци”. Гадеше му се при вида на кръв. Затова освен, че беше депресиран дракон, Артър беше и дракон вегетарианец. Обичаше да пасе! Пасеше само през деня, защото се страхуваше от тъмното.
Така бавно “летейки” над коларският път, Артър прехвърляше през ум пожеланията и напътствията на роднините, за да не мисли за падащият мрак и странните шумове наоколо.
Както се очаква да се случи – винаги се случва това което най-малко очакваш. Изведнъж заваля пороен дъжд, светкавици и гръмотевици раздраха мрака.
Леле как мразеше гръмотевици! Артър изпадна в паника! Обзет от страх и агонизиращ нашият герой “кацна” доста нескопосано върху домът на едно горско джудже, което с писъци и ругатни напусна зоната на приземяването и се шмугна в близката на дома му естествена пещера. Артър бе не по-малко изплашен от джуджето, затова щом зърна пещерата се затича и се строполи на пода с въздишка на облекчение.
– Ааааааааа – изкрещя джуджето.
– Аааааааааааааааааа! – изпищя Артър, скочи,удари си главата в тавана и падна в безсъзнание.
Навън продължаваше да вали.
* * *
– Ставай гнусна люспеста твар! – джуджето злобно ритна дракона в носа.
– Ауч! Къде съм? – простена объркано Артър.
– По силата на закона в Растения те обвинявам в умишлено разрушаване на джуджешки имот, както и в нанасяне на тежка психическа вреда в следствие на опита за убийство. Осъден си на робски труд за жителите на Растения, както и като частен роб на потърпевшия – горско джудже Грикон! – Джуджето, което се бе покатерило на корема на Артър нави демонстративно свитъка с присъдата, и под бурните аплодисменти на стотина други джуджета скочи на земята.
Артър се понадигна и установи,че се бе сдобил с чифт, чисто нови окови от драконий. Това бе една доста интересна сплав, за която някои твърдяха,че притежавала собствено мнение. Както и да е, драконият си беше изключително здрав, дори за дракони атлети, какъвто Артър очевадно не беше.
– Ставай дракон! Отиваш да работиш. – Грикон го дръпна злобно за веригите.
Артър мълчаливо огледа Грикон и насъбралата се тълпа… е това поне беше някаква възможност за него. Щеше да си има пещера, работа и можеше да пасе на воля. Въпреки че драконият имаше неприятното свойство да причинява болка при неизпълнение на заповеди Артър не се съмняваше,че тук ще му е добре.
Драконът се покашля възможно най-учтиво:
– Хъ, хъ, хъ Извинете. Аз нямам нищо против да поработя за вас, но бихте ли могли да не ми давате работа свързана с огън, вода и кръв … и ако може да стоя по далече от лавандула??? – премигна няколко пъти колкото е възможно по-чаровно.
Джуджетата вече се бяха нахвърлили върху гощавката по случай победата над дракона и бързият процес, и когато чуха това замръзнаха онемели макар да стискаха халби с бира и парчета месо.
Amira 